Защо Аталанта лети толкова високо?

Някак продължава да ми е странно футболът да е в разгарата си в средата на месец юли, ама май не се оплаквам. За сметка на това не съм пускал текст от не помня кога, така че викам да се възползвам и да попиша за нещо актуално, но не твърде. Аталанта някак за втори пореден сезон ще е в групите на ШЛ, че даже се очертава да се бори и вицешампионска позиция.

Това продължава да е трудно побираемо в акъла ми, но на практика е доста логично, от друга страна. Навярно това е един от най-любопитните отбори в Европа, на чисто спортно-техническа основа и един от малкото, който всъщност бяга от доста от установените норми в тактическите тенденции от последните години. Време е да спра с абстрактните тези и да премина към същината.

Аталанта с топката

Започваме от най-отличителния белег на отбора на Джан-Пиеро Гасперини – изграждането на атаките. Аталанта обича да владее топката и да я владее динамично. Генерално Гасперини е разбрал и втълпил и на играчите си, че динамиката и поемането на рискове от позицията на малко по-нискоразреден отбор е начинът да се играе. Казвам нискоразреден с идеята, че до преди година Аталанта почти не се беше класирал за европейски клубен турнир, камо ли за групите на Шампионската лига.

„Бергамаските“ всъщност правят всички неща в градежа на атаките си, които предполагам биха били залегнати във футболна книга по темата (някой да ме просветли, ако има такава). Общо взето добрата структура при играта с топката на даден отбор включва следните елементи – постоянни ротации на играчите, широчина и дълбочина на атаките, хора, които да свързват линиите, двойни комбинации и създаване на условия за пласиране на пасове между противниковите линии. Има и други, но да кажем, че най-общите принципи са тези.

Тук някъде трябва да се отдаде голямо, голямо браво на Гасперини, който за разлика от редица свои колеги предпочита да страда дефанзивно в дадени моменти, за сметка на извличане максимално на дивиденти в офанзивната част. Аталанта не винаги е образец за играта в защита, за което ще си говорим малко по-нататък, но за сметка на това нападенията на отбора, движенията и синхрона на играчите са по учебник.

Отборът залага на много разчупена схема с топката във вариант 3-4-1-2. Тази схема е само за прегледност в началото на атаките на отбора, оттам насетне тя е много гъвкава и динамична. На първо място е забележимо колко голям акцент слага Гасперини на движенията от втора позиция и генерално двойните и тройни комбинации. По презумпция едно от най-сложните неща за защитник и защитаващ се отбор по принцип е да спира движения от задна позиция. Физически защитникът винаги е в неизгодна позиция, тъй като тръгва от стояща позиция, докато съперникът вече е на пълен спринт. Ментално също е трудно – много по-лесно е да забравиш за умората, когато ти си в позицията да нападаш и да търсиш гола. Когато се отбраняваш доста често чувството на умора надделява и защитниците си изпускат хората. Време е и за картинки.


Зелени стрелки – пасове, червена – движение; Външният централен защитник се е преместил на крилото и комбинира с халф-бекът. ЦЗ-то обаче не спира движението си, а продължава напред. Бранителят на Лацио няма шанс да реагира.

Горната картинка показва не само постоянното движение на играчите на Аталанта, но и други два важни приципа – ротации и широчина на атаката. Често външните централни защитници във финалната фаза на атакава се качват високо по тъчлииниите, за да придадат широчина на атаката. Така халф-бекът от съответната страна има възможност да влезе навътре, между линиите на съперника. Това дава повече свобода и на атакуващите играчи, сред които най-често Папу Гомес, да се връща назад и да диктува играта с пасове от по-задна позиция. Отборът обаче продължава да запазва всички необходими компоненти – дълбочина, широчина и движение от задни позиции.

Включването на централните бранители спомага и за постигането на числено превъзходство в тези зони:


Аталанта постига числено превъзходство 4-ма на 3-ма в тази зонаи структурата на отбора продължава да е напълно изрядна. Съперникът не може да реагира на всички тези ротации.

На практика за малките детайли в структурата на Аталанта с топката може да се говори още много, но това са малко или повече подробности. Важното тук е, че отборът винаги поддържа всички необходими принципи в нападение, не на последно място и създаването на числени превъзходства в ключови зони на терена. Рядко се налага на противниците да се справя с подобни съперници и фактът, че момчетата на Гасперини имат 84 отбелязани голове в 31 мача красноречиво говори, че доказан антидот по-скоро няма. Да видим обаче каква цена плащат „бергамаските“ са сериозните рискове в нападение.

Аталанта без топката

Тук също имаме забележителен аспект. Аталанта е може би един от най-интензивно пресиращите отбори в цяла Европа. Мачовете на тима са доста често хаотични и спокойното разиграване на топката от съперников отбор е рядко срещана гледка. 3-4-1-2 е много агресивна и много подходяща формация при пресиране и на практика хората на Гасперини пресират човек с човек по целия терен.


Всеки от Аталанта е с човек, на практика се получават 5 двойки на снимката. В другите част на терена артинката е същата. Доста трудно е да се изнесе под такъв натиск.

Самата структура на пресата не е най-забележителното нещо, а по-скоро, че играчите са способни да изкарат цели мачове в подобно темпо. Играчите се позиционират достатъчно високо по терена изначално, за да намалят разстоянията за спринт. Смесица между чудесна физическа подготовка и добри изначални позиции, които да гарантират поне малко олекотяване на напрежението.

Подобна преса е несъмнен риск. Тук се изисква особено много агресия и концентрация от централните защитници, които постоянно са замесени в единоборства. В отделни моменти, при преодоляване на тази преса, се стига с лекота до положения пред вратата на Аталанта. От друга страна, излизането от подобна преса не е нещо, което умеят твърде много отбори в света, особено в Италия.

Тимът на Гасперини в твърде малки периоди от срещите си трябва да се защитава в дефанзивен блок, темпото обичайно е твърде хаотично и високо, за да се налага. Отново виждаме основния замисъл на треньора на Аталанта – максимален риск и мисъл за вкарването на голове. Ако съперникът вкара 2, ние ще вкараме поне 3. Несъмнено се получава.

Слабости при контраатаки

Идваме и до може би най-уязвимото място на Аталанта – отразяването на контраатаки. Споменахме вече за структурата на тима с топка. Независимо, че я засипах със (заслужени) похвали, трябва да се има предвид и защо подобен разчупен стил се вижда твърде рядко в професионалния футбол – трудно се тренира и рисковете са огромни дори при чудесно изпълнение.

Говорихме вече, че „бергамаските“ общо взето атакуват с много хора и това им дава големи предимства – числени превъзходства при разиграването и много хора в наказателното поле за центрирания = много голове. Тук обаче идва въпросът какво се случва, след като бъде загубена топката? Проблематични ситуации, доста често.


Контраатака на Лацио след загубена топка в центъра. Само 4-ма играчи на Аталанта в централни позиции и само един полузащитник, който няма как да покрие цялото това Пространство. Двамата халф-бекове са далеч от зоните си и трябва да направят сериозни спринтове, за да се върнат. Опасността е първоначално парирана, но накрая все пак се стига до гол.

За най-просто казано хвърлянето на много тела нагоре по терена означава малко тела зад топката. Високите енергийни нива на отбора и обичайно голямата компактност на напдателите във финалната третина обичайно означава, че последици няма, тъй ато контрапресата върши отлична работа и загубената топка се възвръща за броени секудни. Когато обаче това не се случи, то съперникът може да атакува от своя страна на изключително разредени пространства.

В началото на видеото се вижда как Аталанта има цели 6-ма играчи на нивото на противниковото наказателно поле, съответно само 4-ма зад топката. Резултатът е красноречив. Подобен стил предполага подобни ситуации по няколко пъти на мач и логично по някой друг инкасиран гол.

Изводи

Да живее атакуващия футбол и поемането на рискове! Аталанта в не малка степен е показно за това, че наваксването на дефицита на индивидуална класа може да стане и с поемането на страшно много рискове с топката, а не само с лимитирането им до минимум (обичайният принцип).

Футболът на Джан-Пиеро Гасперини е много изискващ и изключително изтощаващ ментално и физически. Не искам да съм лош пророк, но ми изглежда трудно постижимо подобен стил да бъде поддържан повече от 2-3 сезона.

От друга страна, съм също толкова убеден, че всеки играч в отбора вярва на наставника си на 100%. Това е така, просто защото всеки знае, че има шанс да вкара гол, да играе агресивно и като цяло да поема инициатива с или без топка в крака. Това е вид адреналин, който е много по-лесно да бъде култивиран в сравнение с идеята, че трябва да си дефанзивно стабилен всеки мач. Много играчи биха умирали да са в подобен отбор.

Текстът далеч не покрива всички аспекти на играта на Аталанта, но все пак трябва да се вместя в 2000 думи, а не в 10 хиляди. Важното обаче е, че „бергамаските“ са супер забавен отбор за гледане, точно защото са страшно необичаен отбор. All hail Mister Gasperini.

2 thoughts on “Защо Аталанта лети толкова високо?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s